ТИРАНИЯТА НА УДОБСТВОТО

от Тим Ву

Удобството е най-подценената и най-малко разбирана сила в света днес. Като двигател на човешките решения, то не предлага незаконната тръпка на несъзнателните сексуални желания на Фройд или математическата елегантност на стимулите на икономистите. Удобството е скучно. Но скучно не е равно на тривиално.

В развитите нации на 21 век удобството – т.е. по-ефикасните и лесни начини за извършване на лични задачи - се очертава като може би най-мощната сила, която оформя нашия индивидуален живот и нашите икономики. Това е особено вярно в Америка, където въпреки всички възхвали на свободата и индивидуалността, понякога имаш чувството, че удобството всъщност е най-върховната ценност.

Както наскоро заяви Евън Уилямс, съосновател на Twitter: „Удобството решава всичко.“ Изглежда, че удобството взима решенията ни вместо нас, влияейки на това, което смятаме за истинските ни предпочитания. Предпочитам сам да си сваря кафе, но това на Starbucks е толкова удобно, че едва ли някога ще го направя. Лесното е по-добро, а най-лесното е най-добро.

Удобството има способността да направи други опции немислими. След като веднъж използваш пералня, прането на дрехи на ръка вече изглежда ирационално, дори и да е по-евтино. Ако започнеш да стриймваш телевизия, чакането да хванеш някое предаване в точно определен час изглежда глупаво, дори малко под достойнството ти. За да устоиш на удобството - да не притежаваш мобилен телефон, да не използваш Google - се налага да имаш специален вид упорство, което често се приема за ексцентричност, ако не и за фанатизъм.

При цялото си влияние при вземането на лични решения, по-голямата сила на удобството произлиза от решенията, взети в съвкупност, в които случаи то допринася изключително много за структуриране на съвременната икономика.  И по-специално в при технологиите, битката за удобство е битка за господство на съответната индустрия.

Американците обичат да казват, че ценят конкуренцията, правото на избор, малкия човек. И все пак желанието ни за удобства създава повече удобство, чрез комбинация от икономиката на мащаба и силата на навика. Колкото по-лесно е да използваме Amazon, толкова по-могъщ става Amazon - и следователно става по-лесно използването на Amazon. Удобството и монополът напълно естествено вървят ръка за ръка.

Предвид нарастването на удобството - като идеал, като ценност, като начин на живот - струва си да се запитаме какво коства то на нас и на страната ни. В никакъв случай не намеквам, че удобството е поредното зло. Да опростяваш нещата не е нещо лошо. Напротив, удобството често отваря възможности, които някога са изглеждали немислими и обикновено прави живота по-поносим, особено за онези, които работят тежък физически труд.

Но ще сгрешим, ако предположим, че удобството винаги е за добро, тъй като то има сложна връзка с други идеали, на които държим. Въпреки че се разбира и рекламира като инструмент за освобождение, удобството има тъмна страна. С обещанието си за гладка, безпроблемна ефективност то заплашва да заличи онези борби и предизвикателства, които придават смисъл на живота. Създадено да ни освободи, то може да се превърне в ограничение за това, което сме склонни да направим, и по този фин начин да ни пороби.

Би билo погрешно да приемем неудобството като общо правило. Но когато оставим удобството да решава всички проблеми, ние се предаваме прекалено лесно.

Удобството в сегашния му вид е продукт от края на 19-и и началото на 20-ти век, когато са измислени и пуснати на пазара първите домакински уреди. Впоследствие сред ключовите етапи са изобретяването на първите „удобни храни“ като консервите със свинско и боб и овесените ядки Quaker Quick Oats; първите електрически перални; първите почистващи продукти и други чудеса на техниката, включително електрическата прахосмукачка, готовата смес за кекс и микровълновата фурна.

Удобството е битовата версия на друга идея от края на 19-и век, индустриалната ефективност и съпътстващото я „научно управление“. То представлява адаптирането на етоса на фабриката към този на домакинята.

Сега изглежда банално, но удобството, големият освободител на човечеството от труда, някога е било утопичен идеал. Спестяването на време и елиминирането на тежкия труд, създават възможност за прекарване на свободно време. А свободното време означава повече време за учене, хобита или всичко друго, което ни носи удоволствие. Удобството предоставя на широките маси свобода за самоусъвършенстване, достъпна някога единствено за аристокрацията. По този начин удобството ни уравнява.

Тази идея - удобство като освобождение - може да бъде опияняваща. Подобни образи могат да бъдат открити в научната фантастика и футуристичните изображения от средата на 20 век. От сериозни списания като Popular Mechanics и от лековати анимации като „Семейство Джетсън“ научаваме, че животът в бъдещето ще бъде напълно удобен. Храната ще се приготвя с натискане на един бутон. Движещи се пътеки ще премахнат досадата от ходенето. Дрехите ще се почистват сами или ще се саморазпадат след едно носене. Краят на борбата за съществуване ще е обозрим.

Мечтата за удобство се основава на кошмара от физическата работа. Но дали физическата работа винаги е кошмар? Наистина ли искаме да се освободим от нея? Може би понякога изразяваме човечността си с неподходящи действия или преследваме каузи, които отнемат прекалено много време. Може би заради това при всеки възход на удобството винаги е имало хора, които му се съпротивляват. Те се съпротивляват от инат (а и защото могат да си го позволят), но и защото усещат заплаха за чувството им за самоличност, както и за чувството, че контролират нещата, които имат значение за тях.

Към края на 60-те години първата революция на удобството започна да буксува. Перспективата за пълно удобство престава да бъде най-големият стремеж на обществото. Удобството се равнява на подчинение. А контракултурата е свързана с нуждата на хората да изразяват себе си, да изпълняват своя индивидуален потенциал, да живеят в хармония с природата, а не постоянно да се стремят да преодолеят нейните препятствия. Да свириш на китара не е толкова комфортно. Отглеждането на собствени зеленчуци или поправянето на собствения си мотоциклет също. Но въпреки това подобни неща имат стойност - или по-скоро резултатът от тях. Хората отново започват да ценят индивидуалността.

В този смисъл е неизбежно втората вълна от удобни технологии - периодът, в който живеем днес – да си присвои и този идеал. Това би улеснило индивидуалността.

За начало на този период можем да приемем появата на Sony Walkman през 1979 г. С Walkman можем да видим една фина, но фундаментална промяна в идеологията на удобството. Ако първата революция за удобството обещава да направи живота и работата ни по-лесни, то втората обещава да улесни да бъдем себе си. Новите технологии са катализатори на индивидуалността. Те придадоха ефективност на себеизразяването.

Замислете се за момент за мъжа от началото на 80-те години, който се разхожда по улицата с Walkman и слушалки. Той е затворен в акустичната среда, която сам си е избрал. Наслаждава се публично на вида себеизразяване, който дотогава е можел да изпита единствено в личния си дом. Новата технология го улеснява да покаже кой е, дори и само на себе си. Той стъпва наперено като голямата звезда в собствения си филм.

Толкова примамлива е тази визия, че тя вече доминира в нашето съществуване. Повечето мощни и важни технологии, създадени през последните десетилетия, осигуряват удобство в услуга на персонализацията и индивидуалността. Помислете само за видео плейърите, плейлистите, страниците във Facebook, профилите в Instagram. Този вид удобство вече не е за спестяване на физически труд - много от нас така или иначе не се занимават с него. Става въпрос за свеждане до минимум на умствените ресурси и усилия, необходими за избор между вариантите, с които изразяваме себе си. Удобството е пазаруването с един клик или безпроблемното изживяване на „plug and play”. Идеалът е лично предпочитание без никакви усилия.

Готови сме дори да платим допълнително за удобството, разбира се - повече, отколкото по принцип бихме отделили. В края на 90-те, например, технологии за разпространение на музика като Napster дадоха възможност да се сдобиеш музика онлайн безплатно и много хора се възползваха от нея. И въпреки че и досега е лесно да се сдобиеш с безплатна музика в мрежата, вече никой не го прави. Защо? Защото с представянето на iTunes през 2003 г. купуването на музика стана още по-удобно от незаконното изтегляне. Удобното победи безплатно.

Тъй като всичко става все по-лесно, нарастващото очакване за удобство оказва натиск върху всичко останало и то също трябва да бъде лесно или да спре да се използва. Ние сме разглезени от това всичко да се случва на момента и се дразним от задачи, които изискват прекалено много време и усилия. Ако можете да не чакате на опашка, а вместо това да си купите билети за концерт през телефона, чакането на опашка за гласуване на избори става дразнещо. Това е особено вярно за всички, на които никога не се е налагало да чакат на опашка (което може в някаква степен да обясни ниския процент на гласуване сред младите хора).

Парадоксалната истина е, че днешните технологии на индивидуализация са технологии на масовата индивидуализация. Персонализирането може да бъде изненадващо хомогенизиращо. Всички или почти всички са във Facebook: това е най-удобният начин да следите приятелите и семейството си, които на теория трябва да представят това, което е уникално за вас и живота ви. И все пак Facebook изглежда ни прави еднакви. Неговият формат и правила осакатяват нашата индивидуалност, с изключение на най-повърхностните форми, като например коя конкретна снимка на плаж или планина избираме за кавър снимка.

Не отричам, че улесняването на нещата може да ни служи по важни начини, като ни дава много възможности за избор (на ресторанти, таксиметрови услуги, енциклопедии с отворен код), там където преди сме имали само няколко избора или никакъв. Но да бъдеш личност е само отчасти свързано с идеята да имаш и да упражняваш избор. Свързано е и с това как се справяме с трудни ситуации – въобще всичко, което ни помага да сме такива, каквито сме. Какво се случва с човешкия опит, когато премахнем толкова много препятствия, пречки и изисквания?

Днешният култ към удобството не признава, че трудността е съставна характеристика на човешкия опит. Удобството е изцяло дестинация, но без необходимото пътуване. Изкачването на планина е различно от това да вземеш трамвая до върха, дори и накрая да се озовеш на същото място. Превръщаме се в хора, които се интересуват главно или само за резултатите. Така рискуваме да превърнем по-голямата част от живота си в серия от пътувания с тролея.

Удобството трябва да има по-голяма цел, а не само да ни води към още по-голямо удобство. В класиката си от 1963 г. „Женствената мистика“ Бети Фрийдън изследва какво битовите уреди са направили за жените и заключава, че те просто са създали повече изисквания. „Дори и при всички нови уреди за спестяване на труд“, пише тя, „съвременната американска домакиня отделя повече време за домакинска работа от баба си.“ Когато нещата станат по-лесни, започваме да се стремим да запълним времето си с повече „лесни“ задачи. В един момент определящата борба на живота се превръща в тирания от дребни дела и дребни решения.

Нежеланата последица от това да живееш в свят, в който всичко е „лесно“ е, че единственото важно умение е способността да мултитаскваш. Накрая всъщност ние не правим нищо; само подготвяме какво трябва да бъде направено, твърде крехка основа, върху която градим живота си.

Трябва съвсем съзнателно да прегърнем неудобното - не винаги, но в повечето случаи. Днес индивидуалността може да се открие във вземането на непопулярни решения. Не е нужно сами да си правите масло или да ловувате за месо, но ако искате да сте някой, не можете да допуснете удобството да бъде вашата най-голяма ценност. Борбата не винаги е проблем. Понякога борбата е решение. Тя може да бъде и отговор на въпроса кой сте вие.

Възприемането на неудобството може да звучи странно, но ние вече го правим, без да се замислим. Сякаш за да замаскираме проблема, ние преименуваме нашите неудобни избори: наричаме ги хобита, призвания, влечения, страсти. Това са неинструменталните дейности, които ни помагат да определим себе си. Те ни възнаграждават с характер, защото включват среща със смислена съпротива - със законите на природата, с ограниченията на собствените ни тела - както когато дялкаме дърво, смесваме различни суровини, оправяме счупен уред, пишем код, измерваме вълни или определяме конкретния момент - точката, в която краката и дробовете на бегача започват да се бунтуват срещу самия него.

Такива дейности изискват време, но то ни възнаграждава. Те ни излагат на риска да изпитаме неудовлетвореност и неуспех, но могат и да ни научат на нещо за света и за нашето място в него.

Нека се замислим върху тиранията на удобствата. И да се опитаме по-често да се съпротивляваме срещу изумителната й сила. Никога не трябва да забравяме както радостта от правенето на нещо трудно и бавно, така и удовлетворението, че не сме избрали да направим най-лесното. Съзвездието от неудобни избори може да се окаже единственото нещо, което стои между нас и живота, изживян в абсолютен и много резултатен конформизъм.

Със съкращения. Оригиналният текст е тук:

https://www.nytimes.com/2018/02/16/opinion/sunday/tyranny-convenience.html?fbclid=IwAR1PDGwya-twSNBqskPbWU0vfMz-Ylx4Y1udvVMZvRjZO46OntXAK-jvb38